— Не се страхувай, татко. Където съм аз, там няма от какво да се плашиш. Чакай ни две години. Ако се върнем, ще се върнем победители, не се ли върнем — знай, че вече не сме между живите!

Вървели, вървели двамата, навлезли в гъста и непроходима гора. Гледат по едно време — сред гората се издига висока скала, а върху скалата — огромен замък. Пред него имало прекрасна овощна градина. В тоя замък живеели петоглави и деветоглави змейове.

Царският син казал на Еленко:

— Уморен съм, братко, да си починем тук малко.

— Добре — съгласил се Еленко.

Царският син си легнал и задрямал. Еленко му казал:

— Ти полежи и си почини, а пък аз ще отида в градината и ще ти донеса най-хубавите плодове.

Не като брат, а като баща се грижел Еленко за приятеля си. Влязъл той в градината, приближил се до най-хубавото ябълково дърво и почнал да бере ябълки.

Изневиделица изскочил един деветоглав змей и се развикал:

— Кой си ти, че се осмеляваш да влизаш в моята градина? Тук птичка не смее да прехвръкне в небето и мравка да пропълзи по земята, всички се боят от мене!

— Аз съм Еленко! — извикал момъкът.

Стъписал се змеят. Изръмжал само от злоба. Змейовете знаели, че щом на света се появи синът на сърната, ще настъпи техният край.

Изплашили се те, разбягали се и се изпокрили кой къде свари.

Избил ги Еленко всичките, само един петоглав змей останал жив, скрит на тавана.

А царският син продължавал да спи на сянка.

Очистил Еленко замъка от змейовете и отишъл да разбуди брат си. Настанили се двамата в замъка, разхождали се из градината и се забавлявали.

А петоглавият змей — Бабаханджоми — седи на тавана и трепери от страх. Престрашил се най-после, измъкнал се от скривалището си, слязъл долу и казал на Еленко: